ЛИТЕРАТУРНА СТРАНИЦА

РАДЕЯ

СТИХОВЕ И РАЗКАЗИ

 Поезията е една овладяна лудост, която те придружава цял живот

Павел Матев

ПОСВЕЩЕНИЕ

Имах те!

Ти си целият ми свят!

Омайваше ми с нежността на полъх

                                                от утринен зефир!

Красива беше като цвят

                         от ябълкови клони…

Изпълнена с поезия,

                      с музиката на Шопен

и хубостта ефирна

                       на лунните лъчи.

Какво не беше ти за мен!

Ту срамежлива теменуга,

ту дръзко, весело момиче,

                                   ту плаха,

изведнъж пък някак друга,

но винаги готова да обича.

А не веднъж съм плакала

от трудните ти дни!

Но нали ме мамеше

с нови висини

исках да те имам

като извор жизнена!

Миг дори не съм и чакала,

защото знаех,

             че си ми една – само моя!

И те исках все нагиздена,

за да си хубава,

               за да ми носиш радост,

за да си много хубава,

моя свидна,

              неповторима младост!

Дъга

Имало е днес дъга –

хората са я видяли,

а пък аз забързана в деня

въобще не съм разбрала.

Разказа ми една жена

как от светлината засияла,

хубавата пролетна дъга

във очите им изгряла.

Те се гледали щастливи –

родени като че ли от дъжда,

а край тях лъчи игриви

танцували в дъждовната вода.

* * *

Чистота и святост

в цвета на първото кокиче,

неземна сила

и колко много светлина!

Свян и нежност

в цвета на теменуга,

неземна благост

и толкова смирение!

Несекващ устрем

в полета на птица

и свобода неземна

сляла се със синевата.

Радост и тревога

в сърцето на човека,

Божественост и Сатанинска сила,

и колко земна слепота!

* * *

Утихна огънят в камината.

Жаравата остана да ни грее,

и в нейната искряща цялост

пламъци немирни все светлеят.

Напира в тях животът,

миг преди разливал радостта,

но вече изгоряло е дървото –

идва ред на пепелта…

07.12.2008 Г.

Реалности

Като дъх на новородено,

като радостна детска сълза –

толкова чиста и облагородена

живее в мене мечта!

Ще кажеш: остаря този цветен балон,

макар, че прилича на нов!

Кога според твоя еталон

човекът ще бъде само любов!?

Но моята мечта вече ходи,

видях я да спира при други души.

Не! Като призрак не броди –

тя ме гледа с човешки очи.

Видях душите как стават различни –

с някаква ангелска кротост във тях.

Все още неуки, безлични,

но чистят от себе си завист и грях.

Моята жива мечта, има вяра в човека,

тя знае, че вяра и воля променят света,

но живот без любов е тъмна пътека -

просветление моля за всяка душа.

ВЪПРОС 

Ако никога не си погалил

с добра ръка покълналия стрък,

ако никога не си оставил

тъга за себе си у някой друг,

ако с възторг не си поглеждал

след литналата птица

или с нежност не си свеждал

очи над детската главица,

защо на този свят си бил?

МЕЧТА                                На Лили Димкова

Трепетна

премина по лунната пътека.

Невинно – чиста

достигна до сияйния й кръг,

разтвори се

душата й ефирно-лека -

в музика

превърна се светът.

Разпиля се

светла нежност –

целуваха се звездните лъчи,

а небето в своята безбрежност

занемяло от любов мълчи.

­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­

УТРИННО

/ опит за рисуване с думи /

Облак – бял и бухнал

като мечтата на дете,

танцуваше безгрижно

по ширналото се небе.

Птица долетя от нейде

и във танца заигра,

гмурна се във синевата,

после с вятъра запя.

Утринно усмихна се полето

окъпано от свежест и роса,

дишаше в едно с небето,

блеснало от капчици – слънца.

            ОПТИМИСТИЧНО ЗА БЪЛГАРИЯ

            Ден и нощ, нощ и ден в отмерена цикличност

            раждат нови светове,

            а старите със своята себичност

            носят в пазви недозрели плодове.

            Новите създават светлите селения

            на мисли пълни с доброта,

            старите с товар от прегрешения

            търсят път към свобода.

            Прорязват хоризонта мислите-лъчи -

            горят, понесли силата на древен род,

            изпълва се небето със стремежи и мечти

            изгрява за живота зората на един народ.

ВЯРА

Сред вихъра на буря полудяла

от яростта на вчерашни беди

аз пазя пламъче на свещ недогоряла

и се взирам пътя ми да освети.

Думите от злост пияни

пред мен танцуват рокенрол,

а чувствата ми поругани

с тях си правят карамбол.

Нечия недоверчивост

търси душата ми да окраде,

да я замърси злобливо,

цинично да я продаде.

Хвърлям в огъня на жива вяра

измъченото си сърце

и отмервам мяра според мяра

за всеки дръзнал да ме предаде.

Сред вихъра на буря полудяла

от яростта на вчерашни беди -

зная – пламъка на свещ недогоряла

ще лумне в шепите ми, ще се разгори.

Тъга по Мойсеевото законодателство

В кръга на сляпа вечност

душите ни се борят за живот,

сами орисали се в безконечност

да търсим златния кивот.

Тълпи илюзии лудеят,

обсебват спомени и бъдещи дела,

сърцата и умът ни те владеят –

забравяме какво душата е била.

Тя – божествена искрица – тлее,

гасне в опразнените  ни гърди

в бездуховен студ немее

оставена да се сломи.

В съмнения и мисли мрачни

очите ни не виждат светлина,

живеем в алчност, безгръбначни

унило търсим любовта.

А светлите скрижали,

затворени във златния кивот

остават непознати и едва ли

ще се превърнат в сила и живот.

* * *

Завладени

         от силата на призрачни

                                     видения

с посоката на вятъра

                       променлив

прелитат в чувствени

                                 трептения

импулсивните ти мисли.

И оживяват

        в твоето съзнание

образи безплътни -

            преследват те и ти нашепват

на теб човешкото създание

                        да живееш като Демон –

            някъде

                   между Небето и Земята.

* * *

Създаваш своята Вселена –

твориш във висшата реалност

       “чисто битие”.

Край теб танцуват

девствени желания

и ти с душата на човек

търсиш звездните послания

за живот във следващия век.

* * *

Приведена от силата

на тежкия ти поглед

се стремя

да пазя равновесие.

Но хоризонта

се смалява

и ограниченото

пространство

ме затваря

в грапавата си черупка

От светлината

на крехките ми чувства

прониква плахо лъч.

Съзнавам, че е

някъде във нищото,

но вървя към него

с надеждата да се спася.

До кога ли ще вървя?

* * *

Мистичен миг

            в проблясък

ме върна

           в годините назад –

в онзи свят

           неръкотворен

само на душата ми познат.

Видях шаман

           в ритуален танц унесен,

видях и огън

          с искри като звезди,

силата на чудна песен

         до мен достигна

                       и ме просълзи.

Шаманът молеше

      за прошка        

положил сърцето си

              пред злия Дух.

Забравил себе си

        зовеше

и милост търсеше

                       за друг.

Запя Душата ми

            със него,

пред злия Дух

            сърцето ми застана

и в онзи миг

             мистичен

познах във себе си шамана.

БЕЗВРЕМИЕ

Мисълта ми

             е мълния

в този час

           на  съкровена изповед.

Проблясва с трезвостта си

и ме хвърля

             в кошмара

на бездиханното ми настояще.

Притихнал

               останал без импулс

мигът в пропаст

                        се превръща –

яма от въплотило се безвремие.

Тук и сега –

в капана на коварното нищо

сама ли дойдох?

ОПТИМИСТИЧНО

Уж всеки ден косите ми сребреят,

а пламъче игриво в очите ми гори

и нито  спомените ми бледнеят

нито виното горчи.

Надежда

Загубихме посоката

на своите стремежи.

Кръжим във времето

забулено от мрачните ни чувства,

понесли тревогата

               на обречени невежи.

Учестеното ни дишане

все по-трудно

             задържа

пламъчето на живота

в тъмнотата

      на бездуховното пространство.

А Бог едва гнева си

                  сдържа

като ни гледа безпаметни,

от алчност полудели.

         Внимавай!

Настига те

         като камшик

мисъл яростна и дива –

еманация на мозък оскотял.

         Защо стоиш?!

Искаш болката да те убие?!

И аз опитах, но съм още

                              жива.

Срещал ли си нейната свирепост?

Аз я чувах как дълбоко в мене

                                           вие.

С наслада я оставих

                     да ме реже  като нож,

пуснах я в душата

                      като огън.

           И сега какво? 

Нови рани се отвориха,

а душата стене

                в изнемога.

Но напук

             на този ад

виждам, че покълва

                   нещо ново.

От болката кълни!

И знаеш ли?!

            То е другото

            на онова, което

                 шеметно убива.

         То е нежна дума.

         То е благост жива.

НАДЕЖДА - 2

Мрачен, тежък

                небосклон,

изпълнен

                 със сивотата на делника

и горящата

                  сила на страстите,

с отекващия

                  мъчителен стон

на осакатената истина

и приглушения вик

на онези –

                   ЗОВЯЩИТЕ.

Мрачен небосклон

                   от нас сътворен,

убил проблясъка на мъдростта,

погълнал зората

                    на светла надежда

и останал отново

                    студен.

Мрачен небосклон,

                     тъмното на твоите небеса

                      е цвета на нашите мисли,

мълниите ти

                     носят силата

                     на нашите чувства.

Не са, ветровете ти,

                      не са

                      попътни повеи!

Губят се те в посоките

                      на импулсивните ни

                      идеи.

Мрачен, тежък

                      небосклон ,

умореният ми поглед

                       отрича идиограмите

на твоето послание,

написано от облаци и вихри.

Разнищвам

                        иманентната си философия

и там,

             дълбоко

                         в моето съзнание

откривам светлина –

                         като перигей .

Точка

           все още в орбитата

                         на луната,

точка, но от Светлина

            устремена към Земята.

Тогава гласовете

                          на  ЗОВЯЩИТЕ

станаха по-ясни.

                          Разбираеми слова

образ сътвориха

                           и песни многогласни

                           към него път откриха.

В хармонията

                           от музика и думи,

в омаен свят

                            до тогава не видян,

покълнал

                   от копнежа на душите

съзрях

                    изгряващ лъч

                                  от любовта им призован.             

СВЕТОУСЕЩАНЕ

Погледът ми запали нощта.

Мракът стана огън

      и зазвъня край мен

                               светлина.

Разлюляха се сенки                 

                                навъсени

не разбрали светлия звън -

        ярки пламъци с пурпур

                                 поръсени

събудиха снобите

                     от тежкия сън

на техния свят виртуален.

Жалък опит да се усмихна

            изписа тъжна гримаса.

В лицето ми с очите

                          на хищник

надничаше светът им нахален.

Вибрации на мисъл злорада

          потулиха светлия звън                                                                       

и помолих тогава:”О, Боже,

           върни им тежкия сън!

Остави ги суетни и спящи,

за да имат в имагинерното

                                      “може”

своето истинско настояще.

И видях, че мракът

                     не е вече огън.

Тъмното вледени тишината,

нощта наметна черна тога

и започна да съди зората,

за поривистата сила на

                           първия лъч,

който според нея,

                       убивал звездите.

Душата извика във мен:

Нека с утрото дойдат мечтите!   

 ДУШАТА Е САМОТЕН КОННИК

Като небесна стихия ме понесе гневът.

В миг се почувствах разнищена.

Разпиляната моя душа

извика от болка пречистена.

Застина в пространството нейният вик,

скован от тежкия грохот на времето.

Душата приела благородния лик,

самотен конник остана на стремето.

Със замаха на тежък камшик

изплющяха думи на близък приятел,

отрязаха както реже остър език

пътя, съграден от сърцето-ваятел.

Като мрак ме обгърна отново гневът.

Заслепи го светлината отприщена.

Гореше в наранената моя душа

любовта от болка пречистена.

ПРОНИКНОВЕНИЕ

Когато слънцето сутрин изгрява,

Земята се къпе в поток от лъчи,

стъпва на пръсти, снага олюлява –

усещам, че гледа с моите очи.

В часа на новото раждане

дишам с нейната гръд.

Магичната сила на чудно съграждане

надежда ми дава за бъдния път.

Аз съм прашинка от земна скала

и цвете с поглед утринно чист,

аз съм онази далечна звезда

и птица в небесната вис.

Влизам в одеждите на нощ лекокрила,

с любов ме омайва величествен ден,

коленича смирено в почуда открила,

че в Тебе съм, Боже, и Ти Си във мен.

ВЪВ БЕЗКРАЯ

Със багри на вълшебник ненадминат

вечерта омая полето,

макар и за миг от премала застина

приказно разжарено небето.

Бях там една душа във безкрая

и гледах с очите на смъртен

чародейната сила на края

дошла да сложи начало.

Ще притъмнее и може би тътен

на нощна буря ще проехти величаво

или в мрака лунна светлина ще пилее

любовен шепот и песен на славей.

И прозрях, Боже, Твоята мъдрост

събрала в едно начало и край,

а душата благоговейно помоли

за мига, в който ще Те познай.

ПЕСЕН

Може би си чула

този тъжен кавал, като плач,

ако не си пък послушай –

свири вече по здрач

Старец самотен излиза

с торбичка и свирка в ръце,

душата си в песен излива

и си спомня за свойто селце.

Утихнала лятната вечер

поглъща във светла омая,

гласа на онзи дух вечен,

дошъл при нас от безкрая.

РАЗКАЗИ

САМОТЕН ВИК

Боян огледа за пореден път стаята. Беше продал DVD-плеъра, радиокасетофона и мобилния си телефон. Едностайното му жилище не разполагаше със скъпа мебелировка, бедничък беше и кухненския бокс. Оставаше единствено телевизора. „Ако продам и него – мислеше си Боян – малкия съвсем ще се разсърди. Пък и ще го принудя заради любимите му предавания да ходи по чуждите къщи. Не! Не! Трябва да се намери друг изход, но какъв?”

            Боян остана без работа преди 3 месеца. За да не фалира  фирмата, в която работеше, ръководството реши да съкрати част от персонала. Той беше сред тия, които трябваше да напуснат. На всичкото отгоре се оказа, че не са им внасяли осигуровките и сега вървяха някакви процедури за уточняване правата им за парично обезщетение. На практика семейството му беше без пари. Каквото взе от плеъра отиде за лекарствата на жена му – тя се възстановяваше след тежка операция. „И сега какво – питаше се Боян – ако не платя утре сметката за тока, ще останем и на тъмно.” Мислите връхлитаха ума му като оси – една от друга по жестоки. И всяка се забиваше като стрела в съзнанието му. Той продължи с предположенията си.”Ако ме одобрят за новата работа, ще ме назначат след 2 седмици. Ами до тогава? Май наистина ще трябва да продам телевизора. Но кой ще купи стар телевизор, българско производство!?”

            Боян почувства, че му става задушно и понечи да отвори прозореца. Тогава някой звънна на вратата.

-          Влизай – каза той на Иван, негов бивш колега.

         Иван седна на посоченото му място.

- Трябва да ми погнеш – каза той. Твърдата решителност в погледа му подсказваше категорична непоколебимост. Развеждаме се с Цвета, нали знаеш?

  - Е? – попита Боян.

  - Ще ми станеш свидетел и ще кажеш, че си я видял да се целува в ресторанта с мъж, който ти не познаваш.  За другото,  аз си знам.

  - Ама това не е вярно! – изненадан от предложението възрази Боян.

  - Какво като не е вярно? Ти ще кажеш, че е вярно. Да върви да търси някой, който да каже обратното!

  - А бе, човек, ти искаш аз да излъжа! Ами помисли ли, че тя е майката на децата ти?!

  - А ти какво искаш? Да загубя делото! Ти знаеш ли какво означава това бе – апартамент, кола, всичко се дели на две! Айде-де! -  ядосано се развика Иван. Ти като не искаш, друг ще намеря. Щом плащам, все някой ще се съгласи.

  Боян стреснато се обърна. За части от секундата пред очите му блеснаха цифрите от неплатената му сметка за тока.

- Ето какво ще продадеш – подшушна му нечий глас.

            - Съвестта си?!! – учудено попита Боян.

            - Да! Ще продадеш съвестта си и ще останеш на светло.

            Иван усети колебанието му и побърза с предложението си.

-          250 лева стигат ли ти?

         250 лева!!? Сметката, която трябваше да плаща беше 150 лева. Щяха да му останат пари и за храна! Боян съвсем се разколеба. Иван реши да използва момента и продължи вече съвсем сговорчиво.

            - Точно така ! Ще се срещнем утре в кафенето на Жоро. Ще изпием по едно кафе и ще си получиш парите. Какво толкова има да те смущава ?!

            „Ама разбира се! – трескаво мислеше Боян – Ще взема парите, ще си платя сметката, ще си нахраня семейството! Така де! Какво толкова? Бил съм си продал съвестта!  Ха! И толкова терзания! Излиза, че съвестта е наказание за бедния човек.”

         - Съгласен съм – каза Боян.

-          Добре. Утре в 5.00 при Жоро – облекчено отговори  Иван и тръгна.

На другия ден Боян се  събуди с главоболие. Всичко му изглеждаше  променено, някак мрачно, дори деформирано. Кой знае защо му се гадеше. Бобената чорба на обяд беше с някакъв горчив или може би стипчив вкус, така и не разбра. В съзнанието му болезнено пулсираше мисълта:”Ще продам съвестта си! Ще продам съвестта си!”

           Наближаваше 17.00 ч. Боян облече якето си. После бавно започна да обува обувките си. Като се изправи той си каза утешително:”Ще си платя сметката, какво толкова.” И отвори вратата. Но краката му не помръднаха Не можа да направи и крачка. Нещо в гърдите му се надигна с голяма сила и той извика като през плач: „Не мога – а, не мога- а- а, не мога !!!

           Викът му се втурна през отворената врата и самотно отекна по етажите.

                                               АДАЖИО

         Доктор Петрунов сгъна вестника и огледа хората в купето. Двама мъже срещу него оживено разговаряха.. Единият му се стори твърде интересен. Имаше дебели дръпнати нагоре вежди, които в средата бяха побелели. Погледът му като че едва прикриваше мека, добродушна усмивка. Петрунов се заслуша в разговора им и разбра, че са от град „Н”. Обхвана го силно вълнение, примесено с любопитство. „Н” беше родния град на д-р Таня Маринова – единствения човек пред който той се чувстваше подлец и единствената жена, пред която сърцето му беше коленичило. Не беше я виждал вече 20 години, нито пък беше се интересувал от живота й. Не искаше  да знае нищо за нея, защото и най-малката мисъл за д-р Маринова рушеше самочувствието му и караше съвестта му да се гърчи от болка.

         Тя беше нежна, мила жена, в която се криеше изключителна сила. С нейната воля и решителност, той се срещна в много труден за него момент. Тогава тя замина и остана неговата голяма, несподелена любов. Д-р Петрунов се сви в топлото си яке и за кой ли  път  умът му възпроизведе случилото се в онези дни. Тогава той беше млад, надежден лекар със специалност „педиатрия”. Имаше вече 5 – 6 години практика зад гърба си, в които се беше доказал като много добър специалист по детски болести. Дори се говореше, че след година като се пенсионира завеждащият отделението,  д-р Петрунов ще заеме неговото място. Тогава дойде тя и животът му се промени.

         Д-р Маринова пое задълженията си на интернист в отделението, като вещ и много всеотдаен лекар.Децата  я харесваха, заобичаха я и колегите. В  един момент тя се превърна в желания колега, в надеждния специалист и … вероятният нов шеф на отделението.

         Д-р Петрунов се разкъсваше от противоречия. В неговото съзнание вземаше първенство ту влюбения мъж, ту властолюбивият човек. Болезнен беше за него всеки миг, в който допуснеше възможността тя, а не той да заеме мястото на шефа.

         В този ден, в който като че ли самата съдба ги подложи на изпитание, той беше в лекарския кабинет и стана единствения свидетел когато д-р Маринова даваше обяснения на майката на едно от изписаните деца. И сега звучаха в ушите му думите й:” Моля ви, бъдете много внимателна. Стигнахме до заключението, че детето ви има непоносимост към някои белтъци в млякото и по конкретно към казеина. Затова детето ви не трябва да консумира краве мляко и всичко произведено от него. Пазете го, за да не се получи тежка алергия”.

         Само след  десетина дни същото дете постъпи в болницата с бронхоспазми. Причината беше консумирано прясно краве мляко. Майката отрече, че е била информирана за опасностите и дори обвини лекарите от отделението в некомпетентност. Случаят се превърна в скандал, който застрашаваше репутацията на отделението. И тъй като лекуващият лекар беше д-р Маринова, тя получи наказание за съществения „пропуск”, който е допуснала. В разгорелия се спор,  в който тя искаше да докаже правотата си д-р Петрунов премълча истината, нещо повече – отрече, да е бил в кабинета когато д-р Маринова е направила обяснението. В създалата се ситуация той виждаше възможност тя да отпадне като кандидат за шефското място. Беше много мъчително за него да вземе окончателното си решение, дори вечерта преди съдбоносния ден плака от безсилие. Надделя голямото му желание той да стане завеждащ отделение,  и тайно в себе остави надеждата, че с времето Таня ще му прости.

         Нищо подобно не се случи. Веднага след като подписа заповедта, с която  получи мъмрене за несправяне със служебните си задължения д-р Маринова подаде молба и напусна не само болницата, но и София. 

         От тогава минаха 20 години и ето че сега  можеше да научи нещо за нея. През тези години той беше завеждащ детско отделение, по-късно стана зам..гл. лекар по лечебната част и остана сам в живота си. Сам поради незаличимата представа, която беше създала у него Таня за жената на неговия живот.

         Д-р Петрунов изчака удобен момент и каза:

         - Познавах една лекарка от вашия град. Беше много мила, нежна жена.

         - И  много обичаше децата – допълни мъжът с дръпнатите вежди.

         - Значи я познавате – оживи се д-р Петрунов. Тя беше много добър професионалист, но не остана в София.

         - Имали сме късмет и ние от провинцията – намеси се в разговора и другият мъж. Знаете ли на колко деца е помогнала? А аз пък цял живот ще съм й признателен, защото спаси детето ми от тежка пневмония.

         - Тя беше толкова всеотдайна! За нея нямаше определено работно време.- каза мъжът с дръпнатите вежди.

         - Знаеш ли, аз винаги съм се чудил от къде намираше толкова сили – каза другият мъж.

         - И успяваше да бъде мила, любеща жена – замечтано каза мъжът с дръпнатите вежди.

         - Вие сте я обичали? – трепна Петрунов.

         - Това беше жена ми – отговори мъжът.

         - А защо „беше”? –  с тревожно предчувствие попита Петрунов.

         - Таня загина при автомобилна катастрофа преди 5 години – мъжът помълча малко и  с тиха радост в очите добави – Сигурно е някъде сред ангелите…

         Петрунов наведе глава. После бавно излезе в коридора и запали цигара. В този миг той си даде сметка за нищожната цена на своя живот. Кариерата, която той преследваше го направи груб и бюрократичен администратор. Лекарската практика, обичта към децата, която го беше подтикнала да избере педиатрията, любовта му към единствената в живота му жена – всичко това беше избутано на втори план, заради властолюбието му. „Кой съм аз?  - запита се д-р Петрунов и се видя като изсушен, сбръчкан от амбицията си за власт началник.  Тогава, като в миг на прозрение той разбра, че стойността на човешкия живот се крие в кратките минути на преживяните светли чувства. В съзнанието му зазвуча нежна музика, изпълнена с копнеж - адажиото на Албинони. Д-р Петрунов  знаеше,  че така плаче душата му.

                                           МАРКЕТИНГ

Горан хвърли фаса на земята и тръгна към кабината. И тъкмо да се качи видя, че срещу него бързаше, колкото беше по силите му, възрастен човек. Той носеше  нещо в торба, която видимо му пречеше. Старецът се провикна:

-         Чакай, бе момче, чакай малко!

Горан смръщи вежди и се спря.

          - Нали ти си дето купуваш картофи? – попита на пресекулки старецът.

Горан го погледна учудено. Фирмата към която работеше изкупуваше зеленчуци и ги препродаваше. Той беше едновременно и шофьор и закупчик. От това село изкупуваха картофите на една земеделска кооперация. От складовата им база току-що бяха натоварили пълните чували и Горан тъкмо щеше да тръгва.

 - Ти какво искаш? – троснато попита Горан.

           -   Да купиш и моите картофи. Ей на, донесъл съм ги тука.        

Предложението на стареца подразни Горан, не само  защото  го бавеше, а и заради наивността, с която му говореше този човек. Какво си въобразява този тук,  помисли си Горан, а на стареца каза:

-         Няма да ти купя картофите! Хайде дръпни се да тръгвам.

          Старецът застана умолително пред него

 - Недей така,  бе момче! Виж ги колко са хубави. И като ги свариш сладнят. Хайде, купи ги, че няма от  къде лев да взема.

           Дядо Дончо, така се казваше старецът, подаде торбичката на Горан.

-                   Ето, вземи ги, вземи де! Колко бързах да те стигна! Моля те да ги купиш! – почти приплака старецът.

         В миг Горан се почувства като господар. Така възприе неговото съзнание тази случка. Един безпаричен, беден човек го молеше. От него зависеше дали да бъде изпълнена молбата му или не. Той гледаше  стареца  и неговата безпомощност го изпълваше със злорадство. Някаква неосъзната сила напираше да се изяви със своята жестокост. Горан не разбираше, че това е силата на неговата неудовлетвореност. Не знаеше, че неудовлетвореният от живота си човек става агресивен и злобен, не знаеше, че неудовлетвореността разяжда човека както ръждата желязото. Сега от Горан зависеше да даде на стареца пари или да не му даде. Всъщност ставаше въпрос за не повече от два лева.

         През целия си съзнателен живот Горан се възприемаше като несправедливо ощетеният от съдбата.  Той, който винаги е искал да бъде човек с власт и никога не го е постигал, сега реши, че може да си поиграе на  „господар”.

-         Дай торбата тук! - със заповеден тон каза той.

Старецът се приближи и му подаде торбата.

- Не така бе! – развика се „началството” – разтвори торбата.

Дядо Дончо се притесни. Той се заоглежда къде да остави бастунчето си.

- Хайде стига се тутка, бе! – отново се развика Горан. Той дръпна грубо торбата и най.безцеремонно изсипа картофите на земята.

         - Я какъв боклук си донесъл! – размърмори се той. Всички сте зяпнали за пари! Ето те и тебе, и ти за пари си тръгнал!

         Дядо Дончо беше потресен от грубостта на градския човек. Никога през ум не му е минавало, че някой може така да унижи труда му. Той отвори уста да каже нещо, но Горан го изпревари:

         - Хайде, събирай си боклука и се махай от тук! Тръгнало кьораво и сакато  да ми прави търговия. К’во разбираш ти от търговия, бе ей-и! – изпъна се „началството” – Имаш ли хабер ти на какъв стандарт трябва да отговаря стоката ти?

 И за да придаде по-голяма стойност на собствената си особа важно попита:

         - Ти знаеш ли к’во е това маркетинг, а? Чувал ли си нещо за маркетинг? А бе к’во съм взел с тебе да се разправям?! – каза високомерно Горан и като ритна един картоф се запъти към колата. Крачката му беше твърда, стегната. В този момент той се изживяваше като собственик на фирмата. Дори леко повдигна дясното си рамо както правеше неговият началник.

         Дядо Дончо се огледа с недоумение. На няколко крачки от него стояха трима мъже от селото. Те наблюдаваха с любопитство случката. Старецът коленичи и започна да събира картофите.

         - Господи,  – редеше с болка той -  нали всички ни си създал с душа.  Къде беше душата на тоя човек сега?

         Поизносената товарна кола изръмжа ядно и тръгна към града. След нея остана гъстият, черен дим от повредения ауспух. Дядо Дончо се задави от дима и си тръгна. На поляната останаха разпилените картофи – бели, едри, от тия дето сладнят като ги свариш.

                                                 ДЖАМБО

         Професор Ватев удари гневно с юмрук по бюрото.

         “За кой ли път – помисли си нервно той – тръгвам след тази налудничава мисъл.” После взе листа  върху, който  се опитваше графично да проследи механизмите на атеросклерозата. Той искаше да докаже връзката на това заболяване с простагландините – вече година изследваше участието им във функциите на сърдечно-съдовата система.

         “Не е възможно – каза си той – да се изследва патогенезата на това заболяване, без да се проучат хранителните навици и психо-емоционалния климат.”

         “Психо-емоционалния климат” – повтори той и очите на Гена отново изпъкнаха пред него: силни, властни със студен и решителен поглед. Нищо в този поглед не подсказваше ни най-малко колебание или някакво разкаяние за това, което беше направила. Напротив! От изражението на лицето й лъхаше присмех, който събуждаше у него чувството за малоценност. Това чувство цял живот го е измъчвало, но не можа да го превърне в подлец.

„Комплексар!” – нарече той себе си и още повече се разгневи на това си усещане. Всъщност то беше смазващо със силата на самоунижението чувство. Завладяваше го най-често в присъствието на професор Добрилов.   Несъзнателно макар, но на него професор Ватев дължеше своето професионално израстване. Зашеметяваща беше амбицията, която го подтикваше към себедоказване – не за нещо друго, а за да докаже , че Дончо Добрилов – момчето от съседния двор, с нищо не го превъзхожда макар, че все него хвалеха и все него харесваха, а Ватев оставаше някак незабележимо встрани. Но сега пишеше монография, която според представите му трябваше да го сложи по-горе от Добрилов. Тези дни , обаче се чувстваше неспособен да работи. Дори и в клиниката забелязаха неговата потиснатост.

         “Да се разведа?! Защо? – започна да разсъждава той – Всеки ще ми се изсмее като разбере причината! Но какво ме интересуват другите!” –  извика,  като че ли се караше Ватев и плахо се огледа.

         Беше сам, в своя кабинет – без кучето, без своя приятел Джамбо. Джамбо беше много кротко и любвеобилно куче. То имаше топли, тъмнокафяви очи, които го гледаха винаги с умиление -  поне на него му се струваше така. В къщи го доведе синът му в една от ваканциите – Венци учеше в Лондон. Джамбо го посрещаше шумно, с много радост и предано лягаше в краката му, когато професорът сядаше да работи в кабинета си. Но се оказа, че “ да се живее с куче е нехигиенично”, според Гена. Жена му – старши медицинската сестра Гена Ватева беше претенциозен и студен човек. Изключително изрядна в домашните си задължения, тя не искаше да приеме кучето, „защото няма как то да не замърсява дома”. Джамбо трябваше да напусне жилището. А той толкова настойчиво търсеше нейната близост!

         Миналия ден, като се прибра в къщи, професор Ватев завари жена си със спринцовка в ръцете. Тя побърза да я прибере, но професорът вече я беше видял и учудено запита:

         - Какво си правила?

          -Нищо особено – смутолеви Гена и влезе в банята.

         Ватев се изненада от тишината в къщи. Джамбо не го посрещна, но само след миг всичко му стана ясно. Кучето лежеше в хола с изопната назад глава. Очите му бяха широко отворени и в тях имаше толкова мъка, че професорът, който не веднъж беше изпращал пациенти в моргата не издържа. Очите му се навлажниха и той приклекна до животното. То умираше и все пак намери сили да близне признателно ръката му. Тайно от него жена му беше инжектирала смъртоносно Джамбо.  Ватев съобрази и още нещо – днес той се прибра по-рано от очакваното. Срещата, за която беше предупредил Гена, не се състоя. Той взе в ръце главата на животното и заплака, но почти веднага се засрами от себе си. Влезе в кабинета си и остана заключен там цялата вечер.

         Ватев виждаше нещо чудовищно в тази постъпка.

         ”Тя уби и излъга – повтаряше си и сега професорът. Излъга Венцислав и ме направи нейн съучастник. Излъга, че Джамбо е избягал, а сигурно и на мен щеше да каже същото. И аз премълчах!  А защо премълчах аз, защо? – гневеше се на себе си Ватев и започна да си отговаря сам. – Защото е страшно това, което стана! Тя уби същество, което аз обичах, но това е нищо в сравнение с подлостта, в сравнение с потайния начин, по който беше извършено. Ето затова нямам сили да кажа на Венци истината.”

         Вече петнадесетина минути професор Ватев се разхождаше нервно из кабинета си.

         “Сега какво излиза ? – запита се той. Жестокостта мога да простя, но не и подлостта.” Спря се и решително посегна към телефонната слушалка. Гласът му прозвуча сподавено и глухо.

         - Ало, адвокатска кантора ли сте? Адвокат Гроздев? Здравей, приятел. Трябва да те видя.

                                      КУЧЕШКА РАДОСТ

          Изморително и досадно вървеше поредната командировка. Генчев беше принуден да се съобразява с отънелия си семеен бюджет и остана в стаичката на малкия градски хотел под предлог, че ще спи. Той се сви на топка в леглото и се постара да разсее  натрапливите мисли за вкусни ястия. Беше гладен. Мина повече от половин час в опити да заспи, но не успя. И тъкмо реши да става вратата се отвори и тихо, на пръсти в стаята влезе колегата му Петров. Генчев едва забележимо надигна клепачи и проследи движенията му. Петров извади от куфарчето си нещо увито в амбалажна хартия и го остави на масата. Сложи отгоре му някакъв вестник, явно искаше да прикрие нещото и  излезе.

         Генчев скочи от леглото, разви хартията и в ръцете му лъсна  парче салам – най-обикновен салам,  от този дето помежду си му казваха “кучешка радост”. Гладният човек понечи да си откъсне от колбаса, но се спря. Мина му през ум, че и Петров е гладен -  двамата бяха ниско платени служители от периферна служба на регионална дирекция. Започна да завива салама, но не се въздържа – реши мъничко да си откъсне. След първата хапка, обаче гладният му стомах нададе вик, толкова силен и сърцераздирателен, че Генчев не можа да послуша разума си. Той започна лакомо да дъвче, извади останалото от снощната вечеря парче хляб и вече без каквото и да било колебание изяде салама. После изпи чаша вода и с видимо удоволствие се отпусна на стола.

         В това време отново внимателно и тихо в стаята влезе Петров. Той веднага видя празната амбалажна хартия и разбра всичко.

         - Защо така, бе Генчев? – запита той като обидено дете. И понеже колегата му смутено мълчеше продължи – Защо без мен го изяде, пък аз … мислех за двамата.

         Генчев явно нямаше обяснение. Той неловко мачкаше в ръцете си амбалажната хартия и гледаше неопределено в страни.

         Петров направи крачка към него и дръпна ядосано хартията.

         - Значи като плъх! – изсумтя той. – Ще ме причакаш да изляза и ще го излапаш. Кофти човек си ти,  колега.

         - Мери си приказките, Петров! – ядно каза Генчев.

         - Какво да ги меря, защо да ги меря? И аз нямам, както и ти нямаш, но не крада, нали?

         - Кой краде бе? С какво право ще ме обиждаш? Кой си ти? Бивш партиен активист и той ще ми говори за морал!

          - Аз съм бивш, пък ти си настоящ. Като подскачаше по митингите не  беше ли активист? И сега какво? Използваха те като носна кърпичка!

         Генчев заплашително тръгна към Петров и гневно разтърси рамото му.

         - Слушай! – изхриптя той в лицето му – Ще млъкнеш, защото не ти гарантирам какво ще се случи!

         - Ти кого заплашваш бе? – на свой ред се изпъчи Петров и замахна с юмрук. Генчев ловко се наведе и грабна близкия до него стол. В миг погледите им се срещнаха. В очите им имаше много гняв, но нямаше злоба и това им помогна да се опомнят. Генчев пусна стола и измърмори:

         - Ама съм и аз един…

         - Аз пък за малко да те фрасна с юмрук – смутолеви Петров.

         - И ще се бием за 200 грама “Кучешка радост” – почти шепнешком добави Генчев.

         Стана им и смешно и тъжно. Те седнаха един до друг и всеки по своему преглътна огорчението от случката.

         - Я да му ударим по една бира, а? – с пресилено весел глас каза Генчев – Аз черпя.

         Беше хубава есенна вечер и двамата колеги седнаха в градинката на близката кръчма.

                                         ДОКОСВАНЕ                               

         Когато стигна входа на храма Цвета се обърна още веднъж. Надеждата й, че Стефан ще дойде започна да я напуска – беше го поканила специално за днешния празник. Макар, че Светослав навършваше петата си годинка, тя реши да му направи кръщение.

         Гостите вече бяха влезли в храма и свещеникът я подкани да побърза – имало венчавка след тях.

         Малкият Светослав се беше хванал за ръката на баба си и с любопитство и страхопочитание разглеждаше храма. Цвета му обясни още веднъж колко трябва да бъде  послушен, направи последни уточнения с кръстницата и застана встрани от нея.

         Всички поканени бяха тук. Само бащата на момчето го нямаше.

         Стефан ги напусна преди година след поредната кавга. Изобщо откакто жена му започна работа след майчинството, все се караха. Помощта на майка й Стефан приемаше като намеса в семейния им живот. Но без тази помощ, при честите командировки… Всъщност точно там се криеше истинската причина за семейните раздори. Стефан ревнуваше. Мъчително изживяваше той всяко отсъствие на Цвета от дома. В последния разговор преди раздялата им той я обвини в безотговорност към семейството. Цвета избухна и с неудържима болка и мъка му посочи вратата:

         - Излез или аз и детето ще излезем!

         В гласа й имаше изключителна решителност. Тонът беше толкова категоричен, че Стефан дори и не помисли за нещо друго. Той излезе от апартамента с думите:”Ще съжаляваш ти! Сега ще познаеш живота!”  Беше обиден, болезнено наранен от мисълта, че го изгониха. И двамата съжаляваха за случката, но никой не искаше пръв да отстъпи. Всъщност, ако беше достатъчно откровена пред себе си, Цвета трябваше да си признае, че организира това кръщение най-вече, за да има “сериозен” повод да покани Стефан. Тя се надяваше, че този семеен празник може да им даде ново начало.

         - Eла, моето момче, стъпи тук във водата – чу тя свещеника да говори на сина й.

         Цвета отново потърси с поглед  сред присъстващите. Стефан не беше дошъл. Тя обърна очи към иконата на Исус Христос и срещна светлия му благ поглед. ”Господи, Исусе Христе, - неволно тръгнаха думите в ума й –аз успях да изхвърля от душата си всичкото огорчение, аз простих от сърце, защото разбрах че го обичам такъв какъвто е, помогни му, Господи, да се върне при нас.”

         В дългите си самотни вечери, Цвета беше осъзнала, че с това си решение тя жертва личната си свобода, но в душата си беше скътала голямата надежда, че той ще оцени саможертвата й. В очите й напираха сълзи и тя направи опит да се усмихне. “Да изглежда, че плача от радост” – помисли  си тя.

         “Кръщава се раб Божий Светосла – а - в “ – припяваше свещеника.

         Младата  жена отвори чантата си   и тъкмо изваждаше кърпичка, когато някой нежно обгърна раменете й. Цвета трепна –  пазеше в сърцето си  усещането от това докосване. Тя се обърна. Беше Стефан.